Брат Алоис 2009

Писмо от Кения

От 26 до 30 ноември 2008 година се проведе среща в Найроби, на която участваха 7000 млади хора от различни региони на Кения, от други африкански страни, както и от другите континенти. Тази среща, етап в „поклонението на доверието на земята”, която провежда общността Тезе, беше приютена от повече от 80 енории на различни църкви в Найроби. Целта й беше да се спомогне за създаването на братски взаимоотношения, както и да се преодолеят грешните представи за другите хора, подсилени от липсата на контакт между народите и тежките рани на историята.
 
Монашеската община Тезе присъства на Африканския континент вече 55 години с малки групи от братя, които споделят живота на най-бедните. С годините братята са живели в Алжир, в Бряг на слоновата кост, Нигерия, Руанда и Кения. Вече 16 години някои братя живеят в Сенегал - в район на Дакар с преобладаващо мюсюлманско население.
 
Дезмънд Туту, почетният англикански архиепископ на Кейп Таун (Южна Африка), пише: „Африка е място, където разпъването и възкресението намират своето най-дълбоко значение, и където установяването на доверие и помирение е всекидневна реалност... Ние всички сме деца на Господ, и в Христа няма значение дали си руандец или конголец, бурундиец или кениец, нигериец или южноафриканец – всички ние сме едно в Иисуса Христа. Аз знам, че Общината Тезе също носи тази вест и че тя е солидарна с нас, когато се стремим да реализираме тези слова в Южна Африка, по целия африкански континент и в целия свят, където битуващият ‘стах към чуждото’ трябва да се обърне в приятелство, примирение и доверие.”
 
В Африка изпитанията не унищожават чувството за достоинсто, което е толкова очевидно сред най-бедните. Житейските трудности не подтискат радостта, а сериозността не пречи на танците. Много са онези, които се отказват да се предадат на отчаянието. Често в предните редици са жените, които с изобретателността и постоянството си поемат множество задачи в семейството и обществото.
 
Пред лицето на раздорите, които разкъсват на части този континент, много хора смело продължават да борят за помиряване и умиротворение. Християните са призвани да устояват твърдо тази надежда – връзките между кръстените в Христа са по-силни от разприте. Съществуват африканци християни, които са платили с живота си за тези свои убеждения.
 
Това „Писмо от Кения”, написано от брат Алоис за 2009 година, беше публикувано по време на Европейската младежка среща в Брюксел в края на декември 2008 година.

Навсякъде по света обществото и начинът на поведение на хората се променят стремително. Докато невижданите възможности за развитие растат, несигурността също нараства, а безспокойствието за бъдещето става по-очевидно. [1]

За да вървят техническият и икономически прогрес ръка за ръка с нарастващото население, е необходимо да се потърси по-дълбок смисъл за съществуване. Пред лицено на умората и бедпомощност, която изпитват множество хора, възниква един важен въпрос: кой е изворът, от който черпим живот?

Няколко века преди Христа пророк Исаия посочва кой е изворът, като пише: „...а които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят.” [2]

Днес много повече хора, от колкото в миналото, са неспособни да открият този източник. Самото име Божие е разбрано неправилно или дори съвсем забравено. Може би съществува пряка връзка между заличаването на вярата и загубата на интереса към живота?

Как можем да отстраним всичко това, което прегражда този източник? Несъмнено, ако отдаваме внимание на Божието присъствие. Само така можем да черпим надежда и радост.

И тогава източникът започва да блика отново и нашият живот става пълноценен. И по този начин, ние можем да поемем отговорност за нашия живот – да го приемем като дар и от своя страна да го предадем на онези, които са ни доверени.

Дори ако имаме много малко вяра се получава един обрат, при който ние вече не живеем за себе си. Отваряйки на Бог портите на нашето сърце, ние подготвяме пътя Му и към много други хора.

Да поемем отговорността за нашия живот

Да, Бог присъства във всеки човек – бил той вярващ или невярващ. Още от първите си страници Библията описва по един красив и поетичен начин дара, който Господ дава на всеки човек чрез Своето дихание. [3]

Чрез Своя земен живот, Иисус открива безкрайната любов на Бога към всеки човек. Отдавайки Себе си до края, Той допуснал Божието „да” да проникне в дълбините на нашето човешко битие. [4] След Христовото Възкресение ние вече не можем да се отчайваме от света или от самите нас.

От тогава до сега Божието дихание, Светия Дух, ни се дава на веки. [5] Чрез Своя Дух, който живее в нашите сърца, Господ казва „да” на това, което сме. Ние никога не можем да се уморим от слушането на думите на пророк Исаия: „Господ благоволи към тебе, и земята ти се съчетава.” [6]

И така, нека да се приемем, че сме такива, каквито сме или не сме; нека дори поемем отговорност за всичко, което не сме избрали, но което ни прави, това което сме. [7] Нека се осмелим да творим дори от нещо, което не е съвършено. Така ще открием свободата. Дори и пренатоварени ние ще получим нашия живот като дар, и всеки ден като Божие „днес”. [8]

Извън предела на нашите възможности

Ако Господ е в нас, Той също така е пред нас. [9] Той ни приема такива, каквито сме, но също така ни призовава да излезнем от себе си. Понякога Той идва, за да наруши спокойствието на нашия живот, променяйки всички наши планове. [10] Животът на Иисус ни помага да гледаме на нещата по друг начин.

Иисус оставя Светия Дух да Го води напред. Той непрестанно пребивава в невидимото присъствие на Бог Отец. На това е основана Неговата свобода, чрез която Той е отдал живота Си в името на любовта. В Христа, връзката с Бог и свободата никога не са си противоречили, но по-скоро взаимно са се подкрепяли. [11]

Всеки от нас се стреми към абсолютното; ние се стремим към това с цялото си същество – тялото, душата и ума. Жаждата за любов гори във всеки човек – от детството до старостта. Дори най-голямата човешка близост не може напълно да я задоволи.

Ние често изпитваме този стремеж като недостатък или като празнота. Понякога от тях можем да загубим ориентацията си. Обаче това не е аномалия, а са част от нашата личност. Те са дар; те вече съдържат в себе си Божий призив, за да открием себе си.

И така всеки човек трябва да си зададе въпроса: какво трябва съм призован да направя? Не става въпрос за „големи дела”. Ние сме призвани да обичаме повече. Можем да изразим любовта само с цялото си същество, и без да губим време, от нас зависи да намерим начини да сме внимателни към ближните ни.

Трябва да правим и малкото, което можем

Да помогнем един на друг, за да се задълбочи вярата:

Толкова много млади хора се чувстват сами в своето съкровено пътуване. Двама или трима човека биха могли да си помогнат, като споделят и се помолят заедно, дори с онези, които твърдят, че са по-близо до съмнението, отколкото до вярата. [12]

Това общение намира поддръжка, когато то става в местната църква. [13] Енорията е общност на общностите, където всички поколения се събират, и където хората не избират ближните си. Църквата това е Божие семейство, общение, което ни изваждат от уединението. Там сме приети; там Божието „да” на нашето съществуване става реалност; там откриваме Божието тъй необходимо утешение. [14]

Ако енориите и младежките групи бяха преди всичко места на искрена доброта и доверие, места за гостоприемство, където ние сме особено внимателни към най-слабите!

Да преодолеем бариерите в нашите общества

Ако искаме да участваме в създаването на едно по-единно семейство на човечеството, ние не трябва ли преди всичко да погледнем на света „отдолу”? [15] Този поглед изисква цялата простота на живота.

Общуването между хората става все по-достъпно, но в същото време сред обществото цари разделение. Рискът за взаимно равнодушие между хората расте. Нека започнем да преодоляваме бариерите на обществото! Нека да отидем при тези, които страдат! Нека да посетим онези, които са презрени и унижени! Да помислим за имигрантите, които са толкова близа до нас и едновременно с това са толкова далеч! [16] Там, където нараства страданието, често расте и броят на конкретните добри начинания, те са като знаци на надеждата.

За да се борим против несправедливостта и заплахата от конфликти, както и да насърчим хората да поделят материалните блага, трябва да усвоим различни умения. Упоритостта в учението или в професионалната подготовка също могат да бъдат служба за другите хора.

Покрай вопиющите бедност и несправедливост, които ясно се виждат, има и друга бедност - не толкова очевидна. Това е самотата. [17]

Предубежденията и недоразуменията понякога се предават от поколение на поколение и могат да породят насилие. Има форми на насилие, които макар и безобидни както изглеждат, вредят и унижават другите. Това са издевателство и подигравките. [18]

Където и да сме, сами или с други хора, нека потърсим за практическите неща, които можем да направим в ситуация на бедствие. По този начин ние ще открием присъствието на Христа дори там, където съвсем не сме очаквали да го намерим. Възкръснал от мъртвите, Той е там - сред хората. Той ни върви пред нас на пътищата на състраданието. И чрез Светия Дух Той вече обновява лицето на земята.

[1В много страни, въпреки ръста на световната икономика и на надеждата за развитие, бедните места само се разрастват, вместо постепенно за изчезват, а безработицата жестоко удря хората, особено младите. В Африка стремителният технически прогрес може да заглуши постепенното възмъжаване, което е толкова плодотворно в традиционните общества. Нещо повече, онслабва семейната и етническа солидарност. Как да се вдъхне нов живот в тези ценности, разширявайки границите на семейстното и на етническата група? Това би съкратило заминаването (отпътуването) на толкова млади хора, които влачат страната с по-високо ниво на живота,а последствията от подобно решение те не са в състяние да претеглят.

[2Ис.40:31. Даже по онова време, когато са казани тези думи, умората била вече реалност: „Аз пък казах: напразно съм се трудил за нищо и напусто съм изтощавал силата Си” (Ис.49:4). И още: „Уморяват се и момци и отслабват, и млади люде падат...” (Ис.40:30). Но пророкът възкръсва надеждата: „ Той (Бог) дава сила на уморения...” (Ис. 40:29).

[3Наистина има много пречки, които заплашват да задушат живота: несправедливостта, насилието около и вътре в нас, духът на съревнованието, нашите грешки, страхът или затвореността по отношение на другия, липсата на уважение към самия себе си.

[4В обширните региони на Африка, например сред християните масаи, Христос се възприема като по-голям брат. Това съответства на думите на първите християни: Христос – Той е „първороден между многото братя”(Рим.8:29). Чрез Своите смърт и Възкресение, Иисус преминава рамките на семейната и етническа солидарност (вж. Кол. 1:18-20).

[5На езика на Библията „дихание” и „дух” са една и съща дума. Пророците са провъзгласили, че със Светия Дух Бог сам ще обитава в човека (Йез.36:26-27). Чрез въплъщението на Христа, чрез Неговата смърт и възкресение, Светият Дух се дава „не по мера” (Ил.3:34). От тогава Диханието Божие непрекъснато действат в хората, за да станат един ден едино Тяло в Христа.

[6Ис 62:1-4

[7Да се приеме реалността такава, каквато тя е, не означава всичко да се приема или пасивно да се изтърпява това, което се случва. Понякога ние сме призвани да се съпротивляваме на неправдата или да я разобличаваме.

[8Една от първите книги на брат Роже се казваше: Да живеем по Божему днес (1958). Той беше убеден в това, че за християнина е важно пълнокръвно да живее в съвременното общество, не изпадайки в носталгично съжаление за миналото и не забягвайки в в илюзорно бъдеще. Само в настоящия момент ние можем да посрещнем Бога и да живеем с Него.

[9Едит християнин от Африка - блажени Августин - написал в ІV век такава молитва: „Ти си по-дълбок от моята дълбочина и по-висок от моите върхове”(Изповеди, Книга ІІІ, 6, 11).

[10„Моите мисли не са ваши мисли”, говори Господ (Ис.55:8). Дева Мария също приема всичко произхождащо, даже и непостижимата смърт на своя Син, съхранявайки в сърцето си вярата в това, че Бог ще изпълни Своето обещание, а Той е обещал живот.

[11По време на Синода на епископите в Рим през октомври 2008 година кардинал Даннеелс, архиепископ на Мехелена и Брюксел, провъзгласи: „Силата на Словото предполага, че слушащият е свободен да му отговори. Именно в това се заключава властта на Словото Божие. То не изключва свбодата на слушащия, то я утвърждава».

[12Иисус казва: „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там Аз посред Тях” (Мт.18:20)

[13Първите християни „и постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян.2:42). В Африка, както и в Латинска Америка и в някои страни в Азия, християните са събират не само в енориите, но и в своя квартал, с цялото село, в малките църковни общини. Те заедно се молят и се поддържат един друг. Човешката топлина и верност на всеки енориаш правят църквата место за истинно единение..

[14В Африка често се гледа на Църквта като на Божие семейство, а Бог е като майка, която утешава. Даже пророк Исайя е писал: „Господ казва: както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз” (Ис 66:13). Вж. Също Ис 49:13-15. Такъв поглед към Църквата предизвиква у нас борба за нейното единство. Невъзможно е безучастно да се помиряваме с това, че семейстното на Бога е разделено на различни деноминации.

[15Немският богослов Дитрих Бонхофер е принадлежал към привилегированото съсловие на обществото, но по времето на Втората световна война участието в съпротивата го е поставило в крайно надеждно положение, а след това го е довело до затвора и смърт. През 1943 г. той писал: „С нищо е несровними опитът – изведнъж да се научиш да гледаш на великите събития на световната история отдолу, така както ги виждат изгнанниците, заподозрените, унижаваните, безвластните, угнетените и отхвърлените – с една дума онези, които страдат.”

[16Въпреки усилията направени днес, за да се поддържа културата, която е заплашена от изчезване, и все пак нито една култура не се развива в безвъздушно пространство. В епохата на глобализация смсените култура са не само неизбежност, това е и предимство за обществото.

[17За това напомня една кенийска поговорка: «Няма човек, който не може да стане сирак».

[18Брат Роже пише в Устава на Тезе (1954): „Подигравката, тази отрова за общинния живот, е коварна, защото към нея прибягват, за да хвърлят в лицето на човека така наречената истина, нямайки смелостта да я изразят насаме. Тя е недопустима, защото разрушава личността на брата пред другите”.

Printed from: http://www.taize.fr/bg_article9299.html - 22 October 2017
Copyright © 2017 - Ateliers et Presses de Taizé, Taizé Community, 71250 France