TAIZÉ

2006 г.

Незавършено писмо на брат Роже

 
В следобеда на 16 август, точно преди да почине - Брат Роже извика един от братята и му каза: “Запиши тези думи внимателно!” След което замълча за дълго, докато формулира мисълта си. След което започна: “В тази степен, в която нашата общност създава възможности човешкото семейство да разшири ……” , и спря до там, прекалено изтощен, за да завърши изречението си.

Тези думи отразяват страстта, която го вдъхнови, дори на тази възраст. Какво имаше предвид като каза “разшири”? Може би искаше да каже: направете всичко възможно, за да стане по-осезаема за всеки любовта, която Бог има към всяко човешко същество без изключение, както и към всички народи по земята. Той искаше нашата малка общност да разкрие тази тайна на хората, чрез начина си на живот, в скромно посвещение на другите. И така, ние братята искаме отново да се посветим на това предизвикателство, заедно с всички онези, които търсят мир по земята. Седмиците преди неговата смърт, той беше започнал да се замисля над писмото, което щеше да се разпространи по време на срещата в Милано. Беше нахвърлял някои теми и текстове, които искаше да довърши и дообработи. Ние ги взехме точно както си бяха, за да обединим това “Незавършено писмо”, преведено на 57 езика. То е нещо като последно обръщение на Брат Роже, което ще ни помогне да продължим по пътя, по който Господ “разширява крачките ни” (Псалом 18:36/17:37)

Разсъждавайки над това незавършено писмо по време на срещите в Тезе всака седмица през 2006г., както и в който и да било от другите континенти, всеки човек може да се опита да намери начини да го завърши с начина на живот, който той или тя води.

Брат Алоис

“Мир ви оставям; Мир ви давам.” [1] Какъв е този мир, който ни дава Господ?

Най-напред това е вътрешния мир, мирът на сърцето. Този мир ни дава възможност да гледаме на света с надежда, колкото и често той да бива разкъсван от насилие и конфликти.

Този мир, даден ни от Бог, ни помага скромно да върнем спокойствието там, където то липсва или е застрашено.

Световният мир е толкова необходим, за да може да се намали страданието, и днешните и бъдещи поколения да не живеят в страх и несигурност. В Евангелието си, със смайваща точност , св. Иоан успява да изрази кой е Господ само в три думи: “Бог е любов.” [2] Ако можехме да схванем тези думи, ние бихме стигнали далеч, доста далеч.

Какво ни пленява в тези думи? Фактът, че те ни дават тази светла увереност, че Господ не изпрати Христос на земята, за да съди хората, а за да може всяко човешко същество да разбере, че той или тя са обичани и да намери пътя за общение с Бог.

Но защо някои хора са завладяни от чувството на любовта и знаят, че са обичани или дори закриляни? Защо други смятат, че изоставени?

Ако можеше всеки да осъзнае, че Бог стои до нас дори и в най-голямата ни самота. Той казва на всеки човек: “Понеже си скъп в очите Ми, многоценен, и Аз те възлюбих.” [3] Да, всичко, което може да направи Господ е да ни даде Неговата любов; в това се обобщава Евангелието.

Това, което Бог иска от нас и ни предлага е просто да приемем неговата безгранична милост.

Понякога ни е наистина трудно да осъзнаем, че Господ ни обича. Но когато открием, че Неговата любов е прошка преди всичко друго, нашите сърца намират мир и дори биват преобразени.

И тогава, в Бог ние можем да забравим теготите на нашите сърца: това е изворът, от който можем да почерпим свежест и нова жизненост.

Достатъчно ли сме наясно, че Господ има такова голямо доверие в нас, че за всеки един от нас е намерил призвание? Какво е това призвание? Той ни приканва да обичаме както Той обича. И няма по-голяма любов от това да се отдадеш на Господ, и на другите.

Който живее живот с център Бог, той избира да обича. И сърце, избиращо да обича може да излъчва безпределна доброта. [4]

Животът е изпълнен с красота и мир, за всеки, който се стреми да обича с доверие.

Всички, които избират да обичат и го изказват чрез живота си, са изправени пред един от най-важните въпроси: как можем да облекчим болката и страданието на другите, били те близо или далеч?

Но какво означава да обичаш? Би ли могло да се сподели страданието на най-онеправданите? Да, може.

Би ли означавало да бъдеш безкрайно добросърдечен и да пожертваш себе си за другите абсолютно безкористно? Да, разбира се.

И отново: какво означава да обичаш? Да обичаш означава да прощаваш, да живееш като хората, които са помирени. [5] А помирението винаги донася нов живот на душите ни.

В малкото планинско селце, където съм роден, в близост до нашия дом живееше голямо бедно семейство. Майката беше починала. Едно от децата, не много по-малко от мен, ни посещаваше често. Той обичаше майка ми все едно беше негова родна майка. Един ден разбра, че ще напускат селото и за него това не беше никак лесно. Как дете на пет или шест години би могло да бъде утешено? Изглежда нямаше нищо, което можеше да осмисли тази раздяла.

Малко преди смъртта си Христос казва на приятелите си, че ще получат утеха – Той ще им изпрати Светия Дух, Който ще им бъде подкрепа и утеха, и Който ще остане с тях завинаги. [6]

Днес Христос все още шепне в сърцето на всеки човек: “Аз никога няма да те оставя; Ще ти изпратя Светия Дух. Дори ако си в дълбините на отчаянието, Аз ще остана с теб.”

Да приемем утехата, която Светия Дух дава, означава да се стремим, в тишина и мир, да предадем себе си на Него. Тогава, каквито и трудности да срещнем по пътя си, ще успеем да ги преодолеем.

Толкова лесно ли се притесняваме, че ни е нужда утеха?

Има моменти, когато всички сме разтърсени от лични изпитания или от страданието на другите. Това може да доведе до колебания във нашата вяра или до угасване на надеждата ни. Преоткриването на вярата и мира на сърцето понякога изисква да сме търпеливи със самите нас.

Един вид страдание оставя дълбок отпечатък върху нас – смъртта на някой, когото обичаме; някого, от когото сме имали нужда, за да продължим тук в света. Но това изпитание би могло да бъде изцяло преобърнато и да ни доведе само до по-дълбоко общение.

Евангелската радост може да се възвърне при нас в мигове на извънредна мъка. Бог идва да разкрие тайната на човешкото страдание, стигайки толкова далеч, че ни въвежда в близко общение с Него. И тогава ние намираме пътеката на надеждата. Господ не ни оставя сами. Дава ни възможност да вървим към общение; онова общение на любовта, което е Църквата, едновременно толкова тайнствено и толкова крайно необходимо…Христос на съпричастността [7] ни предлага този огромен дар на утехата.

Това, че Църквата може да излекува нашите сърца чрез общителна прошка и състрадание, прави пълнотата на общението с Христос по-достъпна. Когато Църквата се стреми към любов и разбиране на тайнството на всяко човешко същество, когато неуморимо слуша, утешава и лекува, тя става онова, което е най-светло: кристално ясното отражение на общението. Търсенето на помирение и утеха е свързано с борбата в самите нас. Това не значи да заемем линията на най-слабата съпротива. Нищо вечно не е съдадено по лесен начин. Духът на общението не е лековерен. Води сърцето ни към по-голяма загриженост; към безусловна доброта; не се вслушва в съмненията.

За да бъдем носители на общението ще трябва да тръгнем по пътя на доверието и постоянно обновяващата се сърдечна доброта?

Вървейки по този път понякога ще се сблъскваме с неуспехи. Тогава ще трябва да си припомняме, че изворът на мир и общение е в Господ. Вместо да се обезверяваме, нека призовем Светия Дух върху нашите слобсти. И, през целия ни живот, Той ще ни помага да се изправяме отново и отново, вървейки от едно начало към друго за едно мирно бъдеще. [8]

В тази степен, в която нашата общност създава възможности човешкото семейство да се разширява …

Последно актуализирано: 18ти януари 2010

Бележки под линия

[1Иоан 14:27

[21 Иоан. 4:8

[3Исаиа 43:4

[4На откриването на Съвета на Младежта през 1974, Брат Роже каза: “Какъв е смисълът на живота без любов? Защо да продължаваш да живееш? Каква е целта? Това е смисълът на нашия живот – да сме обичани завинаги, обичани във вечността, така че да сме готови да дадем живота си за любов. Да, щастливи са онези, които са умряли за любов.” Да умреш за любов според него означаваше да обичаш до самия край.

[5“Да живеем като хора, които са помирени.” В книгата си “Перспектива за щастие?”, която излезе две седмици преди неговата смърт, Брат Роже отново обяснява какво според него озвачават тези думи: “Мога ли да припомня тук, че майката на моята майка интуитивно открила нещо като ключ към икуменическото призвание, и по този начин откри за мен възможност, която се опитах да приложа? След Първата световна война нейното най-съкровено желание беше никой да не преминава в живота си това, което тя беше преминала. След като християните в Европа бяха водили война един срещу друг, защо поне не се помирят, за да се избегне друга война. И така, бидейки от старо протестантско семейство, но преживявайки вътрешно помирение, тя започнала да посещава Католическата църква без обаче да прекъсва връзката с най-близките си. Дълбоко впечатлен от примера на живота ѝ, когато бях много малък аз открих моята христийнска идентичност в нейните стъпки, чрез “вътрешно помирение на моята вяра с мистерията на католическата вяра, без да губя близкото приятерство с никой”.

[6Иоан 14:18 и 16:7

[7“Христос на общението”. Брат Роже използва този израз при посрещането на Папа Иоан-Павел ІІ в Тезе на 5 октомври 1986: “Постоянното стремление на моите братя и мен е всеки млад човек да открие Христа, не изолирания Христос, а “Христос на общението”, представен в пълнотата на тайството на това общение, което е Неговото тяло – Църквата. Там, много младежи могат да намерят начини, за да посветят живота си до самия край. Там те ще намерят всичко необходимо, за да станат творци на доверието и помирението, не сáмо сред тях, но във всички поколения – от най-възрастните до най-малките деца. В нашата Общност Тезе, да следваш “Христа на общението” е сякаш огън, който ни изгаря. Ние бихме стигнали до края на земята, за да открием начини, да питаме, да призоваваме, да просим ако трябва, но никога извън, а винаги в това невероятно общение, което е в Христа.”

[8Последният четвърти параграф беше произнесен от Брат Роже през декември 2004 година по време на Младежката среща в Лисабон. Това са последните думи, които той изрече публично.